Пропускане към основното съдържание

one day.


Когато те погледна, една мисъл неочаквано изниква..
Някой ден, ще чакам докато небето стане ясно,
както в деня, в който ти си отиде.
Ти бавно ще се върнеш при мен.
Ти който си в сърцето ми.
Няма ли да ме погледнеш отново?
Вероятно аз не съм част от твоите дни, 
както и от твоите спомени.
Само ти си този,към когото гледам,
а сълзите ми продължават да се стичат.
Щастлива съм дори и да те гледам как минаваш покрай мен,
 въпреки, че ти все още не разбираш какво става в сърцето ми.

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

пудинг.

http://www.youtube.com/watch?v=ZGpACKICmyE Не знам как, но ей това нещо има специално място вътре в мен. Сякаш си я нося с мен. Част е от мен, май, май? Връща ме. Назад..когато всичко беше прекрасно. Не както си го представяте..просто ме топли. Тя си знае как. Някак красиво е.  Сеща ме, че всичко е поправимо.  Че има смисъл, че е имало, че има нещо, каквото и да е то.  И, че макар всичко рано или късно да свършва,  остава частичка от него, която винаги ще е с нас.. да ни напомня, че може! Ние можем.  Макар и да губим, да сме на дъното.. ще се изправим. Та как няма?  Стига да го видим.  Каквото и да е. Вярвайте!  В каквото и да е.  Има смисъл.  Винаги го има!  Там съм. Ееето.  Отново съм там.  О,да.. наистина съм там!  Необяснимо. 
Публикуване на коментар
Прочетете още
Виждал ли си някого, такъв какъвто никога не си си го представял? Вярвал ли си,че е този,който ти си си мислел,че познаваш? А всъщност бил е той един жалък,истински предател, искащ да погуби в теб и искрицата човешка радост. И, единствената ти възможност е да избягаш?Да си тръгнеш? Да забравиш? И защо.Защо трябва да го правиш. Защо трябва да се предаваш, без вина?
Публикуване на коментар
Прочетете още

Есенно.

Началото на есента. Ботев. Стълбите. Те. Моите хора.  Лек полъх на тъга и мили спомени, витаещ във въздуха.  Отново разбита, но ликуваща.  Усмихвам се. Колкото - толкова.  Не чакам вече. Не очаквам. Не се надявам.  Някой одавна ми бе казал, че.. "надеждата умира последна и това и е лошото". А моята, мисля да я убия още сега.  Същият този някой ми бе казал и  че заслужавам много повече, от това което имам. Когато ми е падащо си го спомням.  Така си въобразявам, че се приземявам по - леко. И може би е така.  Благодарна съм за всичко. Всичко, което е тук, което е било и което ще е.  Такова е. Такова трябва да е. Такова съм го написала. Такова може и да не е.  Листа е пред мен. Има още толкова много да напиша. Няма да трия нищо.  Гумата за мастило само замазва всичко, не го изтрива.  Няма и смисъл да трия нищо. Помня го. Приемам го и го оставям. Някой ден някой ще го прочете и ще се научи какво да не прави. ...
Публикуване на коментар
Прочетете още