Началото на есента. Ботев. Стълбите. Те. Моите хора. Лек полъх на тъга и мили спомени, витаещ във въздуха. Отново разбита, но ликуваща. Усмихвам се. Колкото - толкова. Не чакам вече. Не очаквам. Не се надявам. Някой одавна ми бе казал, че.. "надеждата умира последна и това и е лошото". А моята, мисля да я убия още сега. Същият този някой ми бе казал и че заслужавам много повече, от това което имам. Когато ми е падащо си го спомням. Така си въобразявам, че се приземявам по - леко. И може би е така. Благодарна съм за всичко. Всичко, което е тук, което е било и което ще е. Такова е. Такова трябва да е. Такова съм го написала. Такова може и да не е. Листа е пред мен. Има още толкова много да напиша. Няма да трия нищо. Гумата за мастило само замазва всичко, не го изтрива. Няма и смисъл да трия нищо. Помня го. Приемам го и го оставям. Някой ден някой ще го прочете и ще се научи какво да не прави. ...
От утре те забравям, от утре си минала история. От утре си несбъднат сън, просто някаква, измислена теория. От утре името ти няма да боли, усмивката ти, няма да я помня, искрите в детските ти, глупави очи няма да ме карат да летя отново. От утре ще си просто празен спомен, една лъжа, без капка съжаление. От утре ти за мен си никой на света, но днес, днес бъди моето спасение..