Есенно.

Началото на есента. Ботев. Стълбите. Те. Моите хора. 
Лек полъх на тъга и мили спомени, витаещ във въздуха. 
Отново разбита, но ликуваща. 
Усмихвам се. Колкото - толкова. 
Не чакам вече. Не очаквам. Не се надявам. 
Някой одавна ми бе казал, че.. "надеждата умира последна и това и е лошото".
А моята, мисля да я убия още сега. 
Същият този някой ми бе казал и че заслужавам много повече, от това което имам. Когато ми е падащо си го спомням. 
Така си въобразявам, че се приземявам по - леко. И може би е така. 
Благодарна съм за всичко. Всичко, което е тук, което е било и което ще е. 
Такова е. Такова трябва да е. Такова съм го написала. Такова може и да не е. 
Листа е пред мен. Има още толкова много да напиша. Няма да трия нищо. 
Гумата за мастило само замазва всичко, не го изтрива. 
Няма и смисъл да трия нищо. Помня го. Приемам го и го оставям.
Някой ден някой ще го прочете и ще се научи какво да не прави. 
Поне така се надявам.
А сега, сега нищо не ми е нужно. Нали те са тук. Сега. Сега ги има. Моето всичко.
С тях мога да съм и това, което не съм и те ме приемат и обичат такава.
Помагат ми да се усмихвам, когато забравям как се прави.
Понякога не ме издържат. Зная. Понякога съм неописуема. Но те остават!
Разчитат ме. Трудно, но поне се стараят. Защото са тук, не просто тук, а ТУК. 
Тук - от ляво. Тук, където съм щастлива. 
Тук са и  винаги ще бъдат. 
Надявам се и аз. 
Колкото толкова.
И мие (пре)достатъчно.