Началото на есента. Ботев. Стълбите. Те. Моите хора. Лек полъх на тъга и мили спомени, витаещ във въздуха. Отново разбита, но ликуваща. Усмихвам се. Колкото - толкова. Не чакам вече. Не очаквам. Не се надявам. Някой одавна ми бе казал, че.. "надеждата умира последна и това и е лошото". А моята, мисля да я убия още сега. Същият този някой ми бе казал и че заслужавам много повече, от това което имам. Когато ми е падащо си го спомням. Така си въобразявам, че се приземявам по - леко. И може би е така. Благодарна съм за всичко. Всичко, което е тук, което е било и което ще е. Такова е. Такова трябва да е. Такова съм го написала. Такова може и да не е. Листа е пред мен. Има още толкова много да напиша. Няма да трия нищо. Гумата за мастило само замазва всичко, не го изтрива. Няма и смисъл да трия нищо. Помня го. Приемам го и го оставям. Някой ден някой ще го прочете и ще се научи какво да не прави. ...
"Life will knock you down more times than you can possibly imagine. Don't knock yourself down."